Преди няколко дни с един познат водихме екзистенциален разговор. Забавлявахме се да обсъждаме философски теми. Споделяхме си опита с подобни разговори в различни компании и много бързо открихме някои характерни сходства:

1. Повечето такива разговори се водят на “маса”.

2. Ентусиазмът за събеседващите се определя от качеството и количеството на “горивото”.

3. Кулминацията на всеки философски разговор се свежда до: “Важното е да сме живи и здрави! Ай наздраве…”

Не ви ли се струва тъжно? Хоризонтът на българската душевност и народопсихология да се простира до битовото оцеляване “да сме живи” и примитивното добруване “да сме здрави”….

Знам какво ще ми кажат много хора: “Ами нали сме най-бедните в Европа, едвам си плащаме сметките за тока и храната, какво друго ни остава….?”

Това дали е достоен отговор, или е просто елементарно оправдание? Много от великите творци и философи не са живеели в разкош. Материалното благополучие никога не е било предпоставка за възвишеност на възгледите. Но за нас е чудесно извинение.

Често изпадам в подобна ситуация и в “йога средите”. Там “масата” е постелката за йога, “горивото” е спортният ентусиазъм, но крайното заключение е същото! Да сме живи и здрави! А това е повече от трагично, защото принизява Йогата до същата битова реалност, като всичко останало в България и я превръща в “свежа” гимнастика…

За практикуващите няма проблем. Те са в залата, за да се учат. За преподавателите, обаче, е недопустимо да поддържат това ниво. Да поставят летва, „която е толкова ниско, че и червей може да я прескочи“ (цитат от FB Ivo Siromahov, 12 April at 11:20, КОГАТО ПОСРЕДСТВЕНОСТТА СТАНЕ ЕТАЛОН https://www.facebook.com/profile.php?id=100016608186134).

Не бих искал да засегна някого, не визирам и някого конкретно, но отговорността на всеки преподавател по Йога е да се опитва да извисява хората, да ги окуражава да разширяват съзнанието си, идеалите и мирогледа си. Една от основните цели на Йога е хората да излязат от капана на тялото и ума. Един от основните постулати в Йога е: “прост живот, възвишени мисли”.

Не случайно обучението в Йога започва с ямите и ниямите, а не с лицевите опори и шпагатите.

Ями са личните ограничения, които си налагаме, за да овладеем Аза:

  1. ахимса – не-насилие. Това не означава “преклонена глава”, а да избягваме конфликтите и насилието, освен когато “битката” не дойде на прага ни….
  2. сатия – истинност. Да бъдем честни пред себе си и другите е много трудно и изисква да се познаваме в дълбочина, а това не винаги е приятно. Да сме откровени с нас самите ни лишава от възможността да се оправдаваме с другите и ни натоварва с отговорност за нашите собствени постъпки и решения.
  3. астея – не-присвояване. Да не вземаме и един молив, ако не ни е даден. Да не си присвояваме чужди заслуги. Дори взаимстването на чужди идеи, ако не посочваме източника си е присвояване!
  4. брахмачаря – въздържание. Често това в Йога културата се определя като целомъдрие, но значението е много по-дълбоко и означава да се въздържаме от всичко, което би ни отклонило от нашата дхарма – предопределеност (стремежът на душата). Това означава край на конформизма и начало на изследването на духа, защото без това изследване няма как да познаем душата, а още по-малко да разберем към какво се стреми. Това не означава да се откажем от светските си задължения, а да ги погледнем в една друга перспектива.
  5. апариграха – не-притежание. Отказването от всичко, което е излишно в живота ни е основна концепция в Йога. Това не означава да живеем в мизерия, а да не се стремим към излишество в храната, вещите, изживяванията и тн….

Ниями са социалните норми на поведение, които да съблюдаваме в обществото:

  1. сауча – чистота. Да сме чисти физически, ментално, емоционално и вербално е основно правило, ако искаме да живеем в едно по-добро общество.
  2. сантоша – удовлетвореност. Напълно различно от примиреност!!! Да приемаме света, такъв какъвто е не означава да си затваряме очите за неправдата. Да сме удовлетворени във всеки един момент означава да имаме стабилна връзка с вътрешния ни свят, а не да сме пораженци във външния.
  3. тапас – аскетизъм / постоянна практика. Духовните дисциплини са за маратонци, а не за спринтьори. Постоянното практикуване означава да не спираме нито за миг да се стремим към тези идеали, а начинът за постигането им може да се променя според етапа от живота ни.
  4. свадиая – себеизучаване. Постоянното изучаване на Аза е постоянно изучаване на Божественото. Развивайки себе си като личности, ние се доближаваме до Върховната Личност.
  5. ишвара-пранидхана – отдаване на Божественото. Да намерим форма на Божественото, с която да си резонираме е от изключителна важност за духовното ни развитие. Тази форма може да е всякаква. Иисур, Дева Мария, Будха, Вишну, Кришна, Шива, Лакшми, Кали…. Всяка форма е добра отправна точка. Когато намерим нашето “лично Божество” започваме да се свързваме и отдаваме на този висш принцип, което има трансформиращо въздействие върху ограничената ни, себична и его центрирана перспектива за света и живота.

Всяко едно от тези понятия е достойно за дълга дискусия, но най-важното е всеки сам да отдели време да се замисли над тях и да се опита да ги интегрира в живота си. Това ще ни направи по-добри като индивиди и като общество.

Автор: Мокша